Предлагам в тази тема да пишем за по-интересното от нашите пътувания из нашата страна...
Тъй-като в момента съм в почивка използвам случая да споделя последните ми пътувания:
Пътуване по маршрут Варна - Берковица. Използвам 'най-краткия' път - през Лозница, Бяла, Плевен, Криводол, Монтана, Берковица. Маршрута е много приятен за пътуване поради липса на трафик. Обикновено се взема на един дъх, ако жената не иска да пие кафенце на ОМВ Бяла (кафето им е много хубаво...).
Пътя е лош около Кнежа (ремонта са го правили на странен избирателен принцип - прясна кръпка от асфалтирана дупка, и само на 20см от нея огромен трап, дълбок около 30см)...
В Бяла слатина също няма нужда да слагат ограничения - движиш се с около 20км/ч, като спираш да провериш дълбочината на някои от дупките...
Та след един ден почивка се качихме на х.Ком, където човек може да си почине на абсолютна тишина и спокойствие.
По пътя на горе видяхме едни момчета с един джип Нисан Х-трейл, който бе паднал в една дупка, та използвахме случая да се раздвижим и да го измъкнем от там (предно ляво колело бе паднало в шахта, дълбока над 1м и джипа бе легнал с пода си на земята, а задното му колело бе във въздуха)..
Наехме една много добра хижичка (почивен дом).
За всеобща радост групата ни бе доста активна, и затова вечерта с огъня и пържолите продължи доста дълго...
На сутринта решихме да обиколим Белоградчик, Магурата, Бабини Видини кули...
Слизането от Балкана бе безпроблемно (предния ден оградихме дупката, в която падна джипа с големи камъни и клони).
Берковица-Монтана пътя е удобен, широк и единствено попътен влак може да ви обърка плановете (пътя пресича няколко пъти жп линията през около километър-два).
В Монтана минахме през центъра, а тъй-като приятеля караше зад мен, се изгуби на първия светофар. Оказа се, че тъкмо аз съм преминал, и светофара светнал жълто и зад мен паднали бариерите заради влак...
Аз ги усетих на следващото кръстовище, но нямаше как да ги изчакам - забранено е спирането и улиците са тесни и натоварени. Затова реших да ги чакам на изхода на Монтана.
След вдигане на бариерата приятелите спрели до някакъв пенсионер, седящ на пейка и вглъбен в местната преса - спокойно си четял вестник...
Та питали го за пътя за Белоградчик, при което пенсионера им задал контравъпрос 'а през кой от пътищата искате да минете'
Това силно смутило приятелите ми, защото в края на краищата не знаят аз накъде съм тръгнал.
Виждайки смутените им физиономии 'заблеяния' пенсионер ги попитал - 'ама вие една варненска черна мазда ли търсите - тя мина натам'
: 
Та намерихме се на изхода на Монтана и задружно продължихме към Белоградчик.
Имаше много хора на крепостта - учуди ме, защото преди три години, когато бях ходил там нямаше почти никой - явно рекламата си казва своето (новите чудеса на света)...
След като разгледахме крепостта (монтирани са и нови информационни табели, защото старите бяха много избледнели) продължихме към Магурата.
Въпреки, че знам маршрута и съм пътувал по него, реших да се доверя на GPS (предпочитам да се движа по негови съвети, защото винаги минавам през някакви странни места, през които навярно иначе никога не бих минал)...
Та карам си аз по царския път от Белоградчик за Рабиша. В един момент GPS ме кара да сляза от него и да продължа по по-кратък, второстепенен път. Карам си аз по него, и след 2 км по съвет на устройството слизам от него и преминавам на третостепенен, още по-кратък път (обозначен като първостепенен).
След няколко километра по този път асфалта се стесни, дърветата около пътя ставаха все по-близо, и накрая клоните започнаха да опират от двете страни на колата едновременно...
След което асфалта свърши и започна чакъл, който плавно премина на обли речни камъни. Движейки се с около 5км/ч, на дистанция около 5км от Рабиша виждам, как няма грам следа от преминал автомобил, а само диагонални ровове по пътя, които са направени от ручеите на пороите (които са ходили по рибарски пътища ще ме разберат)...
И тук-там има някой по-голям камък, маркиран с пътечка от масло, изтекло от нечий картер ....
Викам си - туй GPS е голяма работа да го знае този път...
Изминават около 40 мин, за които съм изминал около 4км в огромно съмнение дали въобще този път не е задънен, въпреки, че GPS показва, че се движа точно по първокласния път, и то следвайки завоите му...
На някои места дори около 'пътя' се виждат мантинели, ограждащи нищото...
Най-накрая след един завой през гората се вижда цивилизация. Тъкмо се зарадвах, и виждам пред себе си рекичка.
След бърза преценка на дълбочина/дистанция, решавам, че брод дълъг 6-7м с малки речни камъни и дълбочина около 20см не са заплаха за мен и я прецапах...
Оказа се, че селото е Рабиша и съм успял да достигна цивилизацията. Хората много учудено гледаха как може кола да излезе от това място между патките дето се плацикат в барата (и то колата да е със странен номер непознат в местността - варненски).
Единствено съжалявам, че не направих снимки на пътя, но затова имам обективна причина - жена ми постоянно мърмореше как съм могъл да тръгна по такъв път..
За наш късмет тъкмо се подготвя доста голяма група за влизане в пещерата. Организацията е много слаба. Продават билети и казват 'чакай сега' - колко, не се знае...
В един момент се оказва, че групата трябва да събере още общо 5лв за екскурзовод, защото цената му не била включена в билетите, но без екскурзовод не може да влизаш...
Как да е - разгледахме пещерата. Винаги ми е било интересно в Магурата. Само дето са ограничили достъпа и вече не може да се разглеждат скалните рисунки... В момента ги реставрирали, след което щели да им направят копие и достъпа до тях няма да бъде разрешаван. Добре, че при предното ни посещение ни разрешиха да ги разгледаме...
Ако ще ходите там - облечете се дебело. Температурата е +12С целогодишно. Вътре постоянно капе вода (няма смисъл да си вземате чадър). Минаването на пещерата отнема почти два часа и за това време може да измръзнете порядъчно.
Входа на пещерата е от южната страна на хълма, а изхода - от северната - на брега на Рабишкото езеро. Този път там работи едно влакче, което срещу само 12лв за 8 човека ще те върне 2км по пътя обратно на почти до паркинга на автомобилите...
След кратко посещение на винарната (взех си отлежало вино и ракия, което отлежавало в пещерата) отпрашихме по главния път към Видин.
Изтървахме с 10 минути работното време към Бабини Видини Кули (работят до 17:00 часа).
След обиколка около крепостта решаваме да спрем в центъра на по кафенце и сандвич.
Сядаме на едно от главните кафета на самия център (там, където имаше повече хора).
Сервитьорчето идва и на въпроса ни за наличие на 'кока-кола' отговаря 'тц'
На втория ни въпрос дали предлагат сандвичи, защото сме видели такъв зад щанда, момчето отговаря 'аз този съм си го взел за мен'
Иначе услужливо ни посочва откъде си го е купил.
Уточняваме поръчката няколко пъти, защото момчето не си записва, но затова пък забравя.
Пристига с таблата, като дружелюбно предлага ние да прехвърлим част от поръчката на съседната маса (където поръчка направиха децата ни), за да не се разхожда излишно сервитьора
Тъй-като бяхме миролюбиво настроени наредихме нещата, но сервитьора 'си изяде' бакшиша...
След приключване на кафето решаваме да си купим сандвичи от посоченото ни вече място.
Там също така миролюбива девойка ни информира, че сандвичи вече не предлага, защото и е свършил хляба, и предлага да си купим хляб от съседната врата (минимаркет). Навярно толкова я е домързяло, че не може да свърши тази работа сама...
Затова пък кюфтетата, които предлагаше бяха доста големи и на цена от 45ст...
Съдържание - неизвестно за девойката, но не ни боляха коремите
Общо взето Видин въпреки близостта до границата и интензивния трафик, ми се стори за доста изоставен град....
След което поехме обратно по 'царския път' до Берковица.
Пътя е добър, но е постоянно насечен от ограничения 60км/ч и села. На доста места имаше и дебнещи полицаи (все пак е международен път)...
Многото тирове и дъжда не спомогнаха за спокойното пътуване, но все пак нещата бяха поносими...
Та така изминаха тези интересни два дни из нашата родина.
